Нарочно
Аз вървя по тясната улица.
Дълго връщане все назад и назад.
Във очите ми малка безсъница,
от вървенето в тях я посях.
И се питам вече защо ли
няма кой да запали звездите.
Небето над мене е голо,
а луната прилича на сито.
Сее спомени - малки зрънца.
Стискам ги в шепи и парят.
Аз не знам от кога до кога,
колко, много ли ще изгарят.
Но вървя. Привидно съм силна
или поне така си говорят.
Лятно време, а сякаш е зимно.
Два сезона в мене си спорят.
Тази улица как се стеснява
до безкрайност, до точка.
Побелявам, невидима ставам,
но се усмихвам… Нарочно.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ани Монева Всички права запазени
