Нарочно
Аз вървя по тясната улица.
Дълго връщане все назад и назад.
Във очите ми малка безсъница,
от вървенето в тях я посях.
И се питам вече защо ли
няма кой да запали звездите.
Небето над мене е голо,
а луната прилича на сито.
Сее спомени - малки зрънца.
Стискам ги в шепи и парят.
Аз не знам от кога до кога,
колко, много ли ще изгарят.
Но вървя. Привидно съм силна
или поне така си говорят.
Лятно време, а сякаш е зимно.
Два сезона в мене си спорят.
Тази улица как се стеснява
до безкрайност, до точка.
Побелявам, невидима ставам,
но се усмихвам… Нарочно.
© Ани Монева All rights reserved.
