Спътнице моя, вече не ми шептиш

досадно за несъвършенството мое,

нито пък кривините чужди парят

и лютят по небцето гладко твое.

Щом не тая в душата си кривда,

как мога да я назова, чуя и видя?   

Няма разпознаване дори на сън

без назоваване с дума или стон.

Спътнице вярна моя, заспим ли,

в дома ни познат сме с теб вече.

Толкова светло! Тъй тихо е тук!

Глъхне воят на всеки блян - луд.

Ех, имах си и аз мечта лелеяна,  

в дома свой бащин да остарея.

На дедите си да вдишвам дъха,

седнала под цъфналата вишна.

Но… илюзиите не са ми утеха.  

Продадохме я бащината къща.

В дома ни нов - на петия етаж -

как само горчи залъкът суров!

Не меря времето с часовници,

а само с ярки и мили спомени.

Манта с бяла яка - без отсъствие

от уроците по прошка и смирение.

Тъгата, тъгата моя бяла, тиха!

Тя е само спомен, не и очакване!

Напевно, монотонно напомняне.

Еднопосочно е всяко летоброене.

Самадхи