Наша орис, тъга и присъда

Нежно милва душите ви с трепетна длан,

моят стих крадешком, отдалече.

И отвежда сърцата по пътя мечтан.

И сме истински падне ли вечер.

И след делник – обесен на шията клуп,

той бленува щурци и авлиги.

Сбира всички лъжи и горчилки накуп,

не заспива дорде изгори ги.

И какво, че наивен е, мъничко луд

и живее основно назаем?

Той е ярката клада в космичния студ

и домът, за когото мечтаем.

И дори и в предзимния сивия град,

с чаша вино, мелодия лека,

той е нашият светъл, красив звездопад,

дълъг път – от човек до човека...

А когато роди се вън изгревът нов

и полека светът се размърда,

ние спим и прегръщаме свойта любов...

Наша орис, тъга и присъда...