Нашата мъничка есен
Нашата мъничка есен
Завинаги ли съм загубила
пътя, по който щях да те срещна.
Пътя, по който щях да те влюбя
в нашата мъничка есен.
Тя беше величествена,
приказна, звездна
и вятърът ни говореше
със своя поезия.
Думите... нараняват.
Делата също.
Но хората си прощават и
се връщат.
Ти дали ще се върнеш
по тази безкрайно самотна
изгубена песен,
която натежава в очите ми
и не смея да те погледна.
Толкова болка и глупост
преживях от наивност.
От наивност, че си ми писан -
а може би не си ме поискал.
Може би сложно е всичко,
прекалено сложно за тишината.
А може би има надежда
да замени ревността ми.
Изпревариха ме мнозина,
но съм тук и ще бъда
ако не съм ти потребна -
ще стана невидима.
Ако не съм ти приятна,
ще те оставя да скиташ,
а ако те натъжавам -
ще плача самичка.
Не е въпросът
отчупена или цяла
луната излива
мрачна мъглявост.
Въпросът е друг,
по-сложен, по-сплетен.
Ще ме откриеш ли
измежду дърветата
преди с тях да се слея?
Преди да изчезна.
Дали
си птица.
Дали ще достигна
до безкрая на нищото.
© Йоана Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Красива творба! Поздравления и успех!
-
Носталгията на любовта!
Тя е жива, там където поетичното, ни прави съпричастни и по-етични!
За много години,Йоана!🙏 -
Липсваше ми тази невероятна поезия - една пътека към Изгубеното.
Обичам да те чета, Йоана!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Радвам се, че отново публикуваш!