Нашата мъничка есен
Нашата мъничка есен
Завинаги ли съм загубила
пътя, по който щях да те срещна.
Пътя, по който щях да те влюбя
в нашата мъничка есен.
Тя беше величествена,
приказна, звездна
и вятърът ни говореше
със своя поезия.
Думите... нараняват.
Делата също.
Но хората си прощават и
се връщат.
Ти дали ще се върнеш
по тази безкрайно самотна
изгубена песен,
която натежава в очите ми
и не смея да те погледна.
Толкова болка и глупост
преживях от наивност.
От наивност, че си ми писан -
а може би не си ме поискал.
Може би сложно е всичко,
прекалено сложно за тишината.
А може би има надежда
да замени ревността ми.
Изпревариха ме мнозина,
но съм тук и ще бъда
ако не съм ти потребна -
ще стана невидима.
Ако не съм ти приятна,
ще те оставя да скиташ,
а ако те натъжавам -
ще плача самичка.
Не е въпросът
отчупена или цяла
луната излива
мрачна мъглявост.
Въпросът е друг,
по-сложен, по-сплетен.
Ще ме откриеш ли
измежду дърветата
преди с тях да се слея?
Преди да изчезна.
Дали
си птица.
Дали ще достигна
до безкрая на нищото.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Йоана Всички права запазени
