Нашата мъничка есен
Нашата мъничка есен
Завинаги ли съм загубила
пътя, по който щях да те срещна.
Пътя, по който щях да те влюбя
в нашата мъничка есен.
Тя беше величествена,
приказна, звездна
и вятърът ни говореше
със своя поезия.
Думите... нараняват.
Делата също.
Но хората си прощават и
се връщат.
Ти дали ще се върнеш
по тази безкрайно самотна
изгубена песен,
която натежава в очите ми
и не смея да те погледна.
Толкова болка и глупост
преживях от наивност.
От наивност, че си ми писан -
а може би не си ме поискал.
Може би сложно е всичко,
прекалено сложно за тишината.
А може би има надежда
да замени ревността ми.
Изпревариха ме мнозина,
но съм тук и ще бъда
ако не съм ти потребна -
ще стана невидима.
Ако не съм ти приятна,
ще те оставя да скиташ,
а ако те натъжавам -
ще плача самичка.
Не е въпросът
отчупена или цяла
луната излива
мрачна мъглявост.
Въпросът е друг,
по-сложен, по-сплетен.
Ще ме откриеш ли
измежду дърветата
преди с тях да се слея?
Преди да изчезна.
Дали
си птица.
Дали ще достигна
до безкрая на нищото.
© Йоана All rights reserved.
