Настървено слънце
Маранята се стелеше, лепнеха въздух и прах.
Настървеното слънце захапа деня като куче.
През гърба на вечерника минаха тръпки на страх.
Беше млад и неопитен той, на злина ненаучен.
От перчема на нивата с парещи хлебни зърна
се отскубна налятият клас и докосна земята.
С подпалвачески пръсти на скрита и хитра вина
го докосна, протегнала огнена шия, искрата.
А вечерникът скочи, по-пъргав от втурнал се ат,
и едно любопитство заплахата с ярост раздуха.
Лумна цялата нива, клокочеше страшният ад
и опърлени писъци птичи в житата се чуха.
Дъждоносният облак се скри зад една канара.
Бе видял, че и залезът днес е горяща икона.
Да прехвърли панически горското било избра.
Само глухият тътен попи на светкавица стона.
Озверялият огън достигна до близкия хълм
и към билото с борове стройни след туй се насочи.
Пожелах да сънувам това, но не беше насън.
Черен пушек огромно и рунтаво тяло проточи.
Вместо хляб да замесим от жито и в пещ изпечем,
изгорялата нива е проснала мъка димяща.
Ще успеем ли знаците някога да разберем,
дето Господ, осъдил делата, сърдито ни праща?
Днес получих голямата новина, че ми е присъдена първа награда
в Националния конкурс "В полите на Витоша"! Това е третото
ми стихотворение, участник в конкурса. Другите две – "Писмо от
бъдещето" и "Предложение за Червената книга" са вече поместени
в сайта. Пиша ви всичко това, за да споделя радостта си, приятели!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Панайотова Всички права запазени
