Навярно
родиха се звездите глуповати.
Очите ти видях за миг изстинали.
Ръцете ти ми бяха... непознати.
Куршумените устни ме простреляха,
а моите съвсем обезмълвяха.
Роденото от теб във мен умираше.
Очите ми отчайващо валяха.
Свещта нашепва восъчно от масата.
Лицето ми е бледо очертание.
А пръстите ми впити са във чашата,
последна глътка с вкус на отчаяние.
Безпомощно висящи основания
във въздуха изписват тишината.
И няма липса вече... за търпение,
зазидах до невидимост вратата.
Последните ти плахи оправдания,
останаха по листите... прогонени.
Навярно утре пак ще бъда същата,
но днес съм друга... Време е за спомени!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Кремена Стоева Всички права запазени
