Не ни събуждай, Дяконе, недей
Високо е бесилото, тежи.
Предаден. Рана не е, да зарасне...
... Продадени сме с купища лъжи
от псета и от европедерасти...
Недей се притеснява, ще мълчим.
Нали така дотук сме оцелели.
Дали самотност в сините очи
е белег за една безумна смелост.
Не ни събуждай, Дяконе, недей!
Историята пише се с отрова.
По новините казват ни „Здравей!“,
... навярно затова ти няма гроба.
Защото от какво да ни е срам?!...
Един друг бесим се, въжето па́ри,
а гарванът настръхва, твоят брат,
като възкръсваш всеки февруари.
Помислих си, че няма да боли
от вятъра, довлачил мъртви тръни.
Не ни събуждай, Дяконе, нали
бездуго нощите са ни безсънни...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Красимира Чакърова Всички права запазени
