Не ни събуждай, Дяконе, недей
Високо е бесилото, тежи.
Предаден. Рана не е, да зарасне...
... Продадени сме с купища лъжи
от псета и от европедерасти...
Недей се притеснява, ще мълчим.
Нали така дотук сме оцелели.
Дали самотност в сините очи
е белег за една безумна смелост.
Не ни събуждай, Дяконе, недей!
Историята пише се с отрова.
По новините казват ни „Здравей!“,
... навярно затова ти няма гроба.
Защото от какво да ни е срам?!...
Един друг бесим се, въжето па́ри,
а гарванът настръхва, твоят брат,
като възкръсваш всеки февруари.
Помислих си, че няма да боли
от вятъра, довлачил мъртви тръни.
Не ни събуждай, Дяконе, нали
бездуго нощите са ни безсънни...
© Красимира Чакърова All rights reserved.
