Събуди се след кратък и неспокоен сън,

разтърка очи, прозя се и отново  се почувства зле.

Не бе от времето, напротив – прекрасно бе навън

но от няколко седмици, даже месец, живееше как да е.

Прехранваше се с писане, ту на разкази, ту на стихотворения,

изкарваше достатъчно и за двамата. От нея той черпеше вдъхновение,

нямаха много, живееха скромно, но не в немотия,

обичаха се, мечтаеха заедно и все си повтаряха „Един ден и ние”.

Започна  да пише роман. Влагаше душа и сърце в редовете.

Създаваше най-доброто си творение. Бе чел много и знаеше,

че това, което създава е  ужасно добро, че ще стигне до върховете.

Когато се измореше или не му идваше мисъл, поглеждаше към нея и

писането отново вървеше.

Един ден вдъхновението му си тръгна. Не виждало бъдеще с него

съжалявало: „С времето още повече ще се отчуждим”.

И никакъв разказ, никакво стихотворение вече нямаше значение.

Кой да предположи, че продължението било „Един ден и ние ще се разделим”?

Събуди се, прелисти недописания роман, направи си кафе,

изпука пръсти, написа дума, задраска я, започна да чете,

но не се получаваше, колкото и да опитваше

мисълта не идваше, сякаш нещо я спираше.

Заряза писането, облече се и излезе.

Навън си беше прекрасно, време-мечта,

но той не усещаше, бе потънал в мислите  си за нея.

Едно и също всеки ден от около месец, сами разберете колко специална бе тя.

 Романът си остана недописан.