Самотата дрънчи, като вилица в празна чиния.
В замъглени очи бистри сълзите се крият.
Невъзможен, денят се стреми да целуне луната.
Всички казват – съдба, а е просто поредният вятър. 

Един глупав щурец се надпява със своите мисли.
Един хитър врабец, перушината с клюна си чисти.
Котарак се надпява с блясъка на звездите.
Истината я няма, защото е само в мечтите. 

Трептят от надежда, листата на старата круша.
Птици са зрителите на глобалната суша.
Жабите крякат, защото така са устрòени.
Мравките влачат ненужни за зимата корени. 

Позната картина, но не със боички нашарена.
Дим от комина с аромат и следи на запарено.
Ръждясали панти настройват концерт за Всевишния.
Нормалните питат – кои за света са излишните? 

Отговор няма! Въпросът със времето свиква.
От плитката яма само балура пониква.
Дрънчи самотата и тихо проклина причините.
Всичко е ясно! Трупат се само годините.