Несподелено...
Угаснаха косите ми... задъхани,
в сивеещо кълбо от безприсъствие.
Откъслечни наченки в междутъканни
пространства, обладани от отсъствие...
Упадъчно загнездени стенания,
просмукват тишината окончателно...
И наслоените изтръпнали дихания,
разяждат същината... несъзнателно
От липси летаргично е пространството,
закътано в пределите на спомена...
И глътката катранена в безумството,
замира във гърдите ми... отровена.
Стихийно - огледално е в душата ми,
от мигновенности застинали без такт.
Обримчени във сляпост сетивата ми,
предричайки безименен... обрат
Кънтящи, пресмехулни ветровете,
от режещи бръсначи на греха...
Приплъзват се във сянка смеховете
беззвучно оглупяли в самота...
Витае нищото по-черно от кръвта ми,
изтичаща без дъх и вопъл тих...
Клеймо от незагасващите рани,
белязва с пепелта... последен стих...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Деси Инджева Всички права запазени
