Невъзможна любов
Мое далечно момиче
от преспата вечна на спомена,
догаря последно свещичката
и восъчно пак те отронва.
Ти си дъхът на зениците,
парещи в тъжна самотност,
в нашето искрено вричане
сред безнадеждна бездомност.
През невъзможното гледахме -
през решетките на ръцете,
устните сричаха шепота
и се прегръщахме в трепет.
Избледняха венчалните пръстени
(под водите солени на времето)
от мечтите единствено кръстени
и на пръстите ненаденати...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Младен Мисана Всички права запазени
