Обезболявам своите копнежи,
стремленията бурни на духа си.
Филизи късам, крайпътни цъфтежи,
с леден разум асфалтирам степта си.
Но пак с каруца пея по асфалта,
че дива кръв във вените пулсира.
Гладкото го разрушавам, наследник
на прародителката, кумис пила.
Не зная докъде ще я докарам
по пътя, вечно стръмен, с урви страшни.
Не се научих да го изравнявам…
Балкан жадувам! Не улици прашни.