Но устните заших със самота
Понякога те викам в тишината.
Ръце протягам. Търся те.
Но устните заших със самотата.
Безпътни ветрове ме гонят. Нощно е.
Безброй причини ми танцуват.
Аз тръпна и болят усмивките.
По-малко ме ранявай. Съмва се.
Че восъкът изгаря безпощадно думите.
И въглени отдавна липсват.
На пръсти преброявам колко няма те.
И колко празно ме обгръщаш. Зима е.
Наоколо е пропаст няма.
Замръзнали, китарените струни
те чакат пролетта да ги събуди.
Безсмислено...
Без ято птици, без твоите маслинови очи,
небето бездна от отрови е и тостове.
Да пием колко много ни боли.
Танцувам... да забравя в раждане
на малка смърт от многото лъжи.
Цветята във косите ми - жарава
изстинала. И всичкото преди...
Не ме целувай. Вятърът ще го направи.
Готов да пресуши море.
Не ме целувай, минало...
Забравям...
че всичко тук пропито е със теб...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
