Някога, Някак си, Някъде съм била
Едно перце от гълъб долетя.
Скри се в ъгълчето на перваза.
Скръцна входната врата.
Капчукът пусна пара.
Вятърът с разперени криле отлетя високо.
Скринът извади овехтялата рисунка,
с една единствена милувка.
Думите в стар рефрен падаха, като парцели
и поръсиха земята с белия си прах.
А житата, ах, житата кротко в пелерина
са заспали.
Усмихна се деня, сглобил всички стъкълца от бури.
Огледалото на бялата стена намигна и сянката
се прeкатури. Мина през мъничко геврече
едно слънчево човече.
Някога, някак си, някъде съм била – листенце,
люшкащо се под старото дърво
на родното гнездо, детенце.
Боже, какъв свят само! - Приказен!
Душата във четка на художник, във вечността
рисува - съня на плахия заложник, прекършил
тежката верига.
Приказен свят! Приказка!
Къде ми е моливът?
24.11.2022г
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Тодорка Атанасова Всички права запазени
Произведението е участник в конкурса:
