Някъде из гората
Двамата вървяхме из гората,
тя цялата, ухаеше на мак,
кълвачът чоплеше кората,
весело подскачаше на крак.
Бисери предлагаше росата,
а гората, вместо чадър, листа,
ти заслушан в дървесата,
аз, на славеите, в песента.
Ти до мене дланите разтвори
и откъсна узрелият плод,
докоснах се до бялата ти кожа,
засияла цяла във възторг.
Край нас поток и бяла пяна,
по тревата пръскаше роса,
влюбена, природата, засмяна,
клони вплита в моята коса.
И двамата боси по тревата,
с трепета красив на онзи час,
нагазихме, до коляно във водата,
а любовта бе цъфнала за нас.
Скитахме се дълго из гората,
тогава забелязах, колко си красив,
и хубав стих написа ми душата,
а аз, в сърцето си го скрих!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Миночка Митева Всички права запазени
