Обич неразбрана
Самотна лодка спомените гони...
И вятърът безкрил, се беше някъде покрил.
А слънцето, то някак сърдито... Гонеше
човека, посмял да търси прохлада в самотата.
Сълзите тъжни навяваха поквара...
А лунното небе нашепва... Изневяра.
Какво? Какво се случи!?
Питаш сетивата свой? Къде отиде твоята
отплата! Магия, чаромат, стихия.
И пак си сам, на масата с ракия.
Сълзи, тормоз, съдба, душа тъй
истински но неразбрана!?
Това си ти във плен на обич неразбрана.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ангел Всички права запазени
