Окови на съдбата

Изплакана тъгата в стих един,

само това ли мога?! - Викам аз, крещя и в този час самин...

Плача аз над листа бял с кървави сълзи облян,

викам сякаш в бездната безкрайна, викам, но само моят ек трещи,

като светкавица от буря, небето озарила,

като жажда на пустинно цвете,

тъй и моят вик през времето препусна, като комета, без свойта звездна светлина...

Протягам длани да те стигна, но мигом те достигам и после пак сама,

шепите си с тебе искам да запълня, с желание и хъс да продължа,

но кажи, Надеждо моя, защо си като блян сега, защо със сърцето си те диря, а от тебе няма и следа?!

Знам, убийци подли те затриха, разбойници на вечната тъма,

с окови теб увиха и в мен душата ми замря...

Сега дишам, но не чувствам да живея, без теб, едничка моя, приятелко добра!

Не виждам смисъл да се боря, как без теб да продължа!

Като почести и приз, съдбата ни положи тез окови тежки за пореден път,

а ключа в дълбините морски запрати го безмилостният съд.

Аз отдавна престанах да живея, но искам поне малко тишина, тишина да чуя как Сърцето пее за минали, но щастливи времена!