Вятърът листата влачи,

по земята тъй студена!

А на пейката - момиче,

загледана, без дъх да си поема.

Около нея - снимки,

разпръснати като ветрило!

А сълзите от очите бликат,

горещи, върху снимките попили!

А косите - раменете крият,

очите - закрило е с ръце.

Пиявици от силите й пият!

На прах е станало нейното сърце!

Погледна снимките и пак заплака!

Тихо нещо промълви...

Тя скъса ги и каза плахо:

"От сърцето ми ти си върви!"

Вятърът парченцата отвя,

тя тръгна по пътеката златиста!

Сълзите си да спре не успя...

ронеха се те като мъниста!