Слънцето склопи клепачи,
гушна стария баир.
Тъничка мъгла се влачи,
месецът е богатир.
Две върбици на седянка
до разпенения яз…
С удължената си сянка
неспокоен крача аз.
Що лайкучка, що хинапи
есенният ден отвя!
Слънчогледи с черни капи
дремят в старите нивя.
Мигат кротките звездици,
пръснати от Господ Бог,
и реката – бърборица –
пее в тъмния чертог.
Бризът свири на обоя,
тропва с лачени кондури…
Ще те чакам, мила моя,
при чешмата с три чучура.
Ех, по земното кълбо
тягостно минават дните!
Съзидателна любов,
ти за мен си опус вите*!
* Б.а. лат. – творба на живота
25.11.2020 г.
© Владислав Недялков Всички права запазени