Оранжева Жена.
Мълчи ми се. Отново. Безутешно.
Защото думите вещаят ми лъжа.
Такава, не нарочна. Сякаш грешна.
Но с мирисът на болка и тъга...
И аз дали поискал или не,
прибирам се във черупката на мрака си.
Не ме е страх. Въпрос е на рефлекс.
И в следствие - сърдечна недостатъчност.
Остава ми единствена, Луната.
Дъждът, и няколко звезди във джоба.
Сънувал съм оранжева Жена,
сълзѝте ѝ, гасящи свЕщите над гроба ми...
Стихопат.
Danny Diester
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Данаил Антонов Всички права запазени
