Мълчи ми се. Отново. Безутешно.
Защото думите вещаят ми лъжа.
Такава, не нарочна. Сякаш грешна.
Но с мирисът на болка и тъга...
И аз дали поискал или не,
прибирам се във черупката на мрака си.
Не ме е страх. Въпрос е на рефлекс.
И в следствие - сърдечна недостатъчност.
Остава ми единствена, Луната.
Дъждът, и няколко звезди във джоба.
Сънувал съм оранжева Жена,
сълзѝте ѝ, гасящи свЕщите над гроба ми... ...