Осмият ми грях
ОСМИЯТ МИ ГРЯХ
Аз нося още белези от дъжд –
внезапно връхлетял ме в юлска утрин.
Полята с развълнуваната ръж
издишаха дихания барутни.
Отгоре се стовари син озон –
до взрив натегна в мене тишината.
Избухна блесналият хоризонт.
И сили имах само да изпратя –
копнеж – че струвам повече от грош,
и усет за значимост на ненужното,
и спомен как – в студена още нощ,
цикадите от сън са се събуждали,
как цвят е пукал ведрият невен
в зеленото подножие на ореха,
как някой – пожелал да бъде с мен,
е смилан от злодумството на хората.
Простила съм за всичко на света –
а времето изтече непростимо.
Не крия белези – от суета,
защото ми напомнят, че ме има.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентина Йотова Всички права запазени
