Острови в душата - 21
- Днес хлъзгава е кратката пътека,
но ти подай ръката да не паднеш!
- Внимавам аз и стъпвам много леко.
- Не се страхувай, че ще те нападна!
Не е прилично тука. Във водата
размиват се и страхове, и смелост.
Да съзерцавам искам светлината,
която всичко тъмно е помела.
- Звучиш ми философски днес, Момчиле! -
засмя се Роси с мекота чаровна.
- О, само днес ли? Тъй съм се родил и
навярно майка е затуй виновна.
Морето се усмихна дяволито,
дочуло как запели са душите.
А слънцето, зад пазвата му скрито,
изми съня си нощен от очите
и блясъка започна да издига
на златната си царствена корона.
И двамата стояха без да мигнат,
видяха как се качва то на трона.
Момчил обгърна раменете плахи
на Роси откровено и с надежда.
Стресирани от допира му бяха,
но щом сърцето в чувствата се вглежда
и изгревите там не закъсняват –
това светът разбрал е от отдавна.
Да властва тъмнината забраняват
и тя се скрива без слова прощални.
По тялото вълната на копнежа
премина като пръсти по пиано
Отрониха се тихо капки нежност.
Прошепна в унес Роси, че е рано,
но пясъкът постелята си хладна
на бликналите чувства им предложи.
Телата две, разбрали, че са жадни,
да утолят страстта си не отложиха
и на вълните морски благослова
сърцата, своя ритъм слели, чуха,
повярвали – животът днес отново
погача с мед за влюбени разчупва.
. . .
Прибраха се и в стаята си Роси
веднага влезе, без да види Поли.
Приличаше тя много на ядосана.
Запита се смутен Момчил защо ли.
Душата продължи да изживява,
това, което преди час се случи.
Когато неизбежното застава
пред теб и ти готов си да получиш
мирото от съдбата милостива,
очаквано в безсънните ти нощи,
а после се усетиш тъй щастлив и
копнееш да го имаш още, още,
не трябва ли сърцето да пирува?
Той чувстваше се от любов изпълнен.
"А Роси днес от друго се вълнува
и сякаш пред въпросник непопълнен
застанала е с многобройни "Не"-та".
Това вгорчи прелелите му чувства.
Лавината от мисли го затисна
и в банята се скри да разсъждава,
когато Поли глас невинен плисна:
- Целувка чакам, тате, заслужавам!
Отивам да извикам леля Роси,
защото съм ви купила закуска.
И изтърча с крачетата си боси,
към детска радост както се препуска.
. . .
Росица беше легнала в леглото.
Умът ѝ завъртя на въртележка
въпросите, но отговор "Защото..."
не бе открила. И ѝ стана тежко.
Сред мислите изплува пак морето
и двете им тела – така щастливи.
Но разумът забрана на сърцето
с големи букви писал, не с курсиви,
показваше пред погледа уплашен
и вече ѝ държеше сметка строга.
"Нима се случи?" Отговорът страшен
изтръгна от душата ѝ: "Не мога!"
Поиска тя лицето си да скрие
и го зарови в меката възглавка.
- Къде си мила лельо Роси, ние
те викаме със татко! Ти си плакала?
Момичето бе влязло без да чука
и гледаше към нея притеснено.
- Недей остава ти самичка тука,
тъгата е за всички забранена!
Росица се опита да ѝ каже,
че не е гладна и ще си почива,
но Поли възрази: - Ще те накажа!
Със тебе на терасата отиваме!
Реши, че невъзпитано ще бъде
с детето спор ненужен да започва.
"А там с Момчил ще мога да обсъдя
аз всичко!" Тя в идеята се вкопчи,
във вид приличен бързо се приведе
и по-спокойна стаята заключи.
А Поли на терасата отведе
жената, след молби с успех приключили.
Следва:
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Панайотова Всички права запазени
