Острови в душата - 29

В мотела, станал с изненада стряха,

Момчил плати за още две нощувки.

След час отново в болницата бяха.

Без сянка на притворство и преструвка,

и двамата с тревогата за Роси

живееха и чакаха с надежда

да чуят "Тя герой е!" на въпроса

дали се подобрява. И изглежда

Росица вече беше осъзнала,

че те са тук с откритите си чувства.

Пред себе си накрая бе признала,

че ги обича и така разчувствана

не помнеше към някой да е била.

Тя може би добила бе представа,

че Поли и Момчил ѝ дават сила

и с тях животът днес я награждава.

Преливаха ѝ банки, а у  нея

след тази катарстрофа сякаш влезе

желание в мечтите да се рее.

Предрекла беше тя, че ще залезе

на морския им изгрев красотата,

ала животът друго го предвидил.

Лишила я от рожба, днес съдбата,

без родната ѝ майка да обиди,

на Роси поверяваше детето

и търсеше от нея отговорност.

Десетки пъти питаше сърцето

готова ли е, има ли възможност,

макар Полина да не е родила,

тя грижите за нея да поеме.

Разбра, че беше лесното решила –

да бяга. А животът слага стреме

единствено на шепата смелчаци,

погледнали го право във очите.

Не мислеше, че тя е от юнаците

и храбра ли е. Той не я попита.

А заслепи я с обичта кристална

на детската красива всеотдайност.

Почувствала бе връзката ментална

и знаеше, че води към безкрайност.

На два пъти опита се да бяга

и спря я болест, после катарстрофа.

"Съдбата на Полина ме засяга,

поемам я със обич и без ропот."

Най-трудното решение бе взела,

с Момчил не бе го още споделила.

За себе си научи, че е смела,

за тях – че с друг не би ги заменила.

* * *

Момчил, избръснал вече двете бузи,

се вгледа и в дълбоките си сенки.

Но бързо чиста тениска нахлузи

и даде сам на себе си оценка

за тази ситуация критична

и страховете, свързани със Роси.

Не знаеше доколко го обича,

но не това по важност бе въпросът.

Отдъхна си, че тя остана жива,

прости ѝ, че уплашена избяга.

Жена интелигентна и красива

избира с кой в леглото си ще ляга...

Но имаше предчувствие, че нещо

голямо е подготвила съдбата.

Усещаше сърцето си горещо

и на живота стъпил той в средата

разбра, че всеки избор с отговорност

е длъжен сам като баща да прави.

За грешките до тука бе виновен,

но в миналото беше ги оставил.

Наведе се над спящата Полина

и нежно я погали по косата.

- Сънувах, че откъснах детелина

и четири видях, че са листата!

- Така ли, дъще, хубав сън това е

и щастие със сигулност те чака!

Кога ли ще се сбъдне аз не зная,

но вярвай със душата си във знака!

- Ти станал си, дори си се обръснал

да идем пак със теб при леля Роси.

И катинарче малко си засякъл.

Красив си тате! - две крачета боси

се спуснаха, подтичвайки по пода

и в банята забързани се скриха.

Дори и със сърцата си прободени,

те слънцето в надеждата откриха.

. . . 

А Роси беше тъй нетърпелива,

очакваше вратата да отворят.

Щастлива, че останала е жива,

тя бе готова вече да говорят

за темите, билѝ табу до вчера.

Сърцето разтуптяваше надежда.

И смисъл във живота си намерила,

разбрала бе – към щастие отвежда!

Тогава чу, че лекичко почукват

по нейната нажеда детски пръсти.

Неканени сълзи избиват, рукват

и в стаята със стъпчици чевръсти

към нея приближава засияло

момичето, живота прекосило.

Почувства се щастливо отмаляла,

когато осъзна, че е решила

да го дари със майчина милувка.

Но първо Поли нежно я прегърна.

Притисна се към нея и с целувка

надеждата за близост тя ѝ върна.

- Ти спомни ли си филма как се казва? -

Росица със въпрос я изпревари.

И миг на изненада се показа

на детското лице, а после: - Стар е -

Полина промълви и се замисли.

Накрая в леля Роси пак се гушна.

- Надеждите за теб и тате чисти

са още днес и аз гласа им слушам...

Момчил – встрани облегнат на стената –

ги гледаше със бликаща наслада.

Но после приближи се до жената,

която в катастрофата пострада.

Пое ръката в мъжките си длани,

уверен, че очите му говорят.

Продума само: - Искам да останеш

в живота ми! Кажи какво да сторя!

Росица сведе поглед, но тъгата

напуснала отдавна бе очите.

И разцъфтя лицето на жената,

когато каза: - Нека да опитаме!

Невярващ, че е чул такива думи,

мъжът с надежда страстно я прегърна,

а Поли настани се помежду им,

на щастието първи изгрев зърнала.

Следва: