Острови в душата - 33
Понякога съдбата ни разделя
от близкия човек с категоричност.
А в случай друг приготвя ни постеля
и кани в нея непозната личност.
От ходовете ѝ сме изумени,
но трябва да ѝ вярваме, когато
предвидила е своите промени.
Палитрата ѝ – винаги богата –
със щрих един запълва празнините.
И ти не се съмнявай, че съдбата
ще те остави сам във плитчините –
за щастието твое има дата.
. . .
Момчил с приятел бюро проектантско
си бе отворил преди три години.
Той архитект не стана. Дилетантски
започна, но във отговорно мина,
това, което в детство го влечеше,
а после доразви и в техникума.
И работата на сърце му беше,
а мозъкът кипящ, в ръката с гума,
го водеше към стойностни проекти,
които трайна слава изградиха.
Наравно бе с известни архитекти,
похвалите за него не пестиха.
През отпуска му десетдневен всичко
се завъртя на бързи обороти.
Промените в живота – твърде лични –
го правеха щастлив човек, защото
усещаше, че е открил жената,
с която би достигнал и небето.
А слънцето, изгряло във душата му,
дори над Поля почнало да свети,
му даваше спокойствие и сила,
огряваше деня му със надежда.
- Наистина щастлив съм, Роси мила! -
прошепна сутринта. - Ти пренареждаш
живота ми в мечтаната посока,
след толкова страдания и липси!
- Не може само сълзи и жестокост
за нас да има! Вярвам, че е писал
да ни дари и с радостни моменти,
Момчиле! - каза с глас уверен Роси.
- Дошло е време да изплаща рента,
след тежки преждевременни откоси.
. . .
Той десет дни подред я води в Трявна.
След шината, раздвижваха ръката
по схемата, позната от отдавна,
за да си служи с нея пак жената.
Медикът беше млад, ала известен,
с две дипломи и с хъс да се докаже.
- Чудесно е, че само е изместена
ръката ви при удара. Блокажът,
макар и краткосрочен, благотворно
подействал е на всички механизми.
След месец – заявявам отговорно –
ще сте добре и всичко ще е минало!
Полина ѝ помагаше с готовност,
граничеща до пълна всеотдайност.
Във стъпките ѝ ходеше редовно
и чувствата, макар и детски, трайни
изглеждаха към тази майка нова.
Но някакво объркване усети,
не знаейки ще може ли отново
тя Роси да ѝ казва. И детето
поименно се спря да се обръща.
Това Момчил бе притеснило много.
- Но Поли пак към мене си е същата,
излишно се товариш ти с тревога!
- Аз мисля, че часът официален
със тебе брак да сключим е настъпил.
- Да бъда с рокля бяла е скандално!
На мое място как ли би постъпила
една жена съвременна и дръзка?
Ще кани ли на сватбата роднини?
- Узаконим ли чувства с брачна връзка,
през толкова прегради ще преминем!
Градът е малък, хората говорят
и няма как пред тях да обесняваш.
Дори и лошо никому не сторил,
ти отговор неволно все им даваш.
- За сватба ли говорите! Кога е? -
във разговора включи се и Поля.
- Аз нощем често за това мечтая.
Но не мислете, че за сватба моя!
Избухнаха във смях Момчил и Роси.
Бащата импулсивно си я гушна.
- Не пазим в тайна важните въпроси
от теб, но ти кажи защо подслушваш?
- Не ви подслушвам! Просто чух, това е.
Нима е грешно, тате, да науча?
А и от малък още всеки знае
какво в деня на сватбата се случва.
Росица приласка я и ѝ каза:
- Дори без сватба майка ще ти бъда
и думата си, Поли, аз ще спазя.
А рокля, ако искаш да обсъдим,
ще го направим, но по женски – двете.
Баща ти, знам, че няма да се сърди.
В очите на момичето засвети
нескрита радост: - Нека скоро бъде!
А после ще отидем на морето,
в града, събрал пътеките на трима!
И меден месец точно там, където
започна всичко, искам аз да има!
Следва:
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Панайотова Всички права запазени
