От моя прозорец погледнат
светът е като в нямо кино.
По тротоара бавно върви силует
наметнат с дреха в тъмносиньо.
С тъжни маски са героите.
Изстрадали, подвили гръб…
Подгонени в мъглата от неволите
сами, за жалост, те вървят!
И както при "Оскарите"
по есенен килим постлан,
с бастунче дефилират старите,
по пътя техен, вече извървян.
От прозореца тъжната гледка
е официална извадка на днешния ден.
Невъзможно е само с боя и с четка
да нарисуваме свят без проблем!
Ням е филмът… И е много тъжен!
Върти се лентата, не спира…
Кой, питам, на нас ни е длъжен,
в цветен филмът ни да режисира?
Неочакван край на филма сив!
Последен кадър - цветен при това!
Прегърнати (какъв прекрасен миг) -
дете и майка за ръка вървят!
Не ги чувам, но отговор скрит
виждам в лицата усмихнати…
Обич в изобилие, не в дефицит
е нужна между деца и родители!
© Даниела Виткова Всички права запазени