Отмини, отивай...
Отминаваш!
Не ме познаваш вече?
Аз не бях ти съдба,
но ти ми беше
и остана ли сам вечер
отново отдалече те срещам.
Добре! Спри се!
В очите ти ми погледни!
Не се ли виждаш там
изписана
в цял ръст, така
като кръст,
в едни зеници
изографисана?
Не те ли мокрят
тези капки - мъниста,
отмиващи спомена
за любов една чиста,
за теб еднодневна,
а за мене последна?
Отминаваш!
Но ме познаваш!
Има още много
в света тъжни очи
и от днес аз ще попивам
и техните горчиви
сълзи!
Отмини!
Не се спирай вече!
Отивай! Върви ...
Само любовта е вечна!
Нали!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентин Василев Всички права запазени
