Сред сиви капки и мъгла от уличен дим,

Зад фасади кратки и счупен комин,

Нещо проблесна само за кратко,

Изтървано, изгубено, златенце някакво.

Падна във локвата, развълнува небето,

Заплува ефирно отгоре, където,

Преди миг само забързана, минах,

И ето -

Водата грижливо изми му лицето.

Крачка назад и проличава си, ех.., че,

животът от клоните рони се вече.

И тъкмо мъглата, навлезе и на мен във главата,

И овесила нос - още малко ще докосне земята,

Зад островърхите шапки на къщите, зад паяжина от жици,

Видях го - дървото със златните птици!

Ронят се, шумолят, от умора припадат,

Отиват, където животът на края приляга.

Едно подир друго ги обгръща земята,

А ето -

на мен ми се забиват право в сърцето!