Пазителят
През октомври веднъж се разхождах дълбоко във парка
и в нозете ми шушнеше цветната есенна шума.
Слънце милваше щедро в бръшляна обраслата арка,
а на пейката срещна ме старец със няколко думи.
Поздрави ме с усмивка, сърцато си търсеше спътник,
та дълго със него по алеите пусти да крачи.
И се случих да бъда слушателя тих и безплътен,
на когото да може и целия свят да изплаче.
Ала старецът носеше няколко тайни във джоба -
как да сгънеш небе в платноходка и пуснеш да плува
в окото на чайка, по ръба на дъждовната роба,
в черупка от орех... Все неща, за които си струва
да си жив и да хвърляш нагоре безкрило хвърчило -
да се учи от вятъра как се превръщаш във птиче.
До среднощ по гърба на смълчано безименно било
да вървиш и за сбогом в ревер да пришиеш звездите.
Той у джоба си стискаше книжица с меки корици,
и от време навреме четеше ми стих или мисъл,
след които оставахме двамата само зеници,
отразили лъчите последни на залеза слисан.
– Аз тука живея, – накрая се спряхме пред вратника,
облепен с некролози, с безцветни незнайни афиши. –
Ще направя по чай от риган и лайка, и мащерка...
... И нататък видях океан необятен от книги!
– Аз тука живея, пазач съм на старо читалище.
Всеки ред или стих за мене си имат история.
Най тъжа, че хората словото вече забравиха,
и няма кой да спаси тези безценни съкровища.
После той се отпусна и някак щастлив се усмихна.
Аз четях през сълзи, а книгите тихо говореха.
И когато на утрото старецът беше притихнал,
ключа взех и останах. И... ще ви чакам да дойдете!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентина Йотова Всички права запазени
