Разказва сатирът печално

приказки плахи за време,

когато всеки нещастен банално

оплаквал е своето бреме.

Сатирът тогава проплака

над огъня нежно замиращ

и  скритите нимфи в шубрака

пееха с него песни неспиращи:

„Глад и чума отвсякъде дебнат

да срещнат глупак заблуден

и страшно със връв да го стегнат,

докато го видят смъртно ранен.

Не спират с едничък клетник нещастен,

защото гладът им напомня на вълчи,

не спират, когато видят и царя всевластен,

защото пред тях всяко богатство мълчи.”

„Няма на тази земя пролетно слънце да грее -

плачеше селянка бедна в полето,

а наоколо нямаше птичка да пее,

плачеше само тихо детето.

- Не мога, Боже, да виждам

рожбата своя да плаче!

Всяка вечер в черква прииждам,

казвам ти честно, обаче,

всеки аз звяр ненавиждам,

дори да си Ти – повече от всеки друг тачен.”

„А негърка плачеше някъде,

че млада от болест помира,

че скоро прахта ù навсякъде

с прах ще бъде покрита.

Плаче тя, че самотни

майка и татко ще напусне.

И плаче нощи безбройни,

мокри са горчивите устни.”

„Стара жена сина си оплаква,

свидно, мъчно ù е за нейното чедо,

но плаче и още, защото очаква

съпруг да остави своето дело,

за да сподели нейната мъка –

мъка за чуждо дете –

би ли тръгнал през тясната лъка

на любима съпруга кураж да даде?”

„Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже –

беше казал великият писател.

С толкова мъка наоколо не може

да живее един глупав, наивен мечтател.

Поетът разбира само от рими,

за него всичко е болка и мъка,

за него другарите всички са мними

и страшна е всяка протегната насам ръка.”

Неусетно иде заранта

 и нимфите плахо в гората се скриват,

помним от огъня само прахта,

останал е сам на полето сатирът.