Петък привечер е!

Петък привечер е!

Петък следобед е!

Вече?!

Дааа…

На седмицата видя ѝ се краят!

Мирише на отдих!

Било то на въздух?

… или пък в някоя по-тиха стая.

Въртя очи!

Какво ли сега да правя?

Дааа…

Как бързо делничното изтече…

Вярно! Бе изнурително.

И в Понеделник почивните дни…

струваха ми се тъй далече!

Нооо… госпожа Умората?!

Там няма никакви три-две!

Направо си е някъде къде седем G!

Чак лявата ръка ми оттече!

Както и да е!

Край с ангажиментите за днес!

Иии… сега на къде?

Към къщи ли да поема?

Илиии… на там – в никаквото кафене?

У нас? То е ясно!

На дивана ще дремя!

А пък в бистрòто тясно… ?!

Стига де!

… пак ли в онова душното сепаре?

Ааа…! Не! Не! Не!

Май ще се поразходя

Така ще е най-добре!

Тръгвам пеша!

Вървя на запад!

От стореното през седмицата

… съм доволен – макар и вече уморен.

От възнесение спасих един болен –

преди... има-няма онзи ден.

На Душата от това ѝ е леко, леко,

но на Тялото умората си му тежи…

Защо това разделение у хората?

Ха сега, Небе, ти ми кажи?

Мислейки за това,

поглеждам нагоре.

И успявам да изрека

само едно – Ах!

Приказен бил пред мен небосклона…

Защо ли чак сега го видях?

Вярно – залез е! Ама то какъв?!

Насреща ми…

Небивало оранжев разкош?!

Синевата с наметало е огнено

… лежерено отпуснато в поза клош.

Направо онемявам.

Може би минутки - до пет!

Дори без да мигна - ей така.

Гледам, взирам се, дълбоко мълча.

Силно и трепетно си мечтая

най и по за хубави неща…

Обаче небрежно стъпил съм пò във края…

А пък там на асфалта зебра пешеходна …

Свирва кола! Писват спирачки!

Някой до мен прави бързи крачки

Това ме връща тук и сега!

Поглеждам шофьора.

Дава ми път със ръка

Кимвам. Преминавам.

И – ха! Да! Да Да!

Не чувствам дори капка умора.

Ни в тялото ни в крака!

Ще каже някой: „Не може да бъде!“

Да! Но си е точно така!

Няма го Седмото G!

Няма го онова въртене в лява ръка.

Любопитно поглеждам нагоре.

И нещо каца в празната моя глава.

Неее…!

Не е бръмбар, муха или самолет.

По-скоро бе муза обвита в куплет.

Който звучеше може би някак си така:

„Пейзаж огнено залезен,

в прекрасен лъчист тоалет.

Окъпани в мораво облаци,

танцуващи палав балет“

Дааа… Появи си се стихът някак си.

Дори без да знам как от къде.

Пък за промяната думи нямам си,  

Още повече знаейки –

какво преди малко ми бе!

Поглеждам отново нагоре!

Ммм… разходката ми се отразява добре!

Към хубостта вече отворен съм:

„Благодаря ти - Красиво Небе!“