Пластмасова агония

Любимата ми химикалка 

е до болка влюбена

в дневника ми. 

Иска само да пиша, 

за да бъде близо до него.

С всяко изминало писание 

мастилото ѝ намалява, 

но продължава  

да се разлива по страниците му.

Главата ме цепи. 

Изтощена съм физически и психически, 

като за стотина. 

Но, ето ме: пиша в дневника си. 

Убивайки химикалката, 

я карам да се чувства все по-влюбена

и все по-жива.