По „Писмо от отрова“

от Андромаха (Белла)

Oпита ме с върха на пръстите,
но впих ти се жестоко във душата,
камшик те жулна парещо по устните
и те проряза до пети браздата.

Горчива съм.
И се разливам в тъмното,
когато ме опитват слепешката.
Намразят ли ме-пият ме до дъното,
пиянство е на болката юздата.

Отрова съм,
на никой не приличам,
отдавам се... и вече ме желаят.
Проклета съм, до смърт обичам!
Обичаш ме. Да... аз съм Краят!

Смятам да си поиграя с тези стихове, идеята е многопластова. Има голяма еротика в това как отровата се люби ненаситно до смърт с този, когото е обикнала... дори и да е нейната смърт

Символ е еротиката на живот

и царството на чувствена наслада.

Сред червеи отровата ни води

и любов заключва зад ограда. 

Тя е скок в бездънна бездна

по избор твой или на някой друг.

Откъдето и да я погледнеш

е като на Тор безсмъртния чук. 

Отровата наслада не доставя.

Разбираш разликата между двете

щом се сблъскаш с тях в живота 

и ги опознаеш, без умът да крета...