По слънцето не стреляйте, боли
Небето болно е и трети ден
изкашля тежък, мокър сняг в калта.
Чух „Свраката“ довършвал си Моне́
под сини сенки, с няколко палта.
Градът угасва в бели цветове,
а мислите засядат като кост.
Поглеждам вън: с рогата на овен
животът сам пред прага е на пост,
зад ъгъла се зъ́би мършав пес,
ранен ли е... от страх или от бяс?!
С подкожната надежда или без,
лекува глад и ужас... и от нас...
Танцуват уморените коне,
студът забива ледени стрели.
Недейте, хора, моля ви... поне,
по слънцето не стреляйте, боли.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Красимира Чакърова Всички права запазени
