По слънцето не стреляйте, боли
Небето болно е и трети ден
изкашля тежък, мокър сняг в калта.
Чух „Свраката“ довършвал си Моне́
под сини сенки, с няколко палта.
Градът угасва в бели цветове,
а мислите засядат като кост.
Поглеждам вън: с рогата на овен
животът сам пред прага е на пост,
зад ъгъла се зъ́би мършав пес,
ранен ли е... от страх или от бяс?!
С подкожната надежда или без,
лекува глад и ужас... и от нас...
Танцуват уморените коне,
студът забива ледени стрели.
Недейте, хора, моля ви... поне,
по слънцето не стреляйте, боли.
© Красимира Чакърова All rights reserved.
