По залез сенките са много дълги
ПО ЗАЛЕЗ СЕНКИТЕ СА МНОГО ДЪЛГИ
И да мълча, и да крещя – все тая.
Да чуе мене кой е пожелал?
Щом мракът слезе в скромната ми стая,
перото ми изпълва се с печал.
Вечерям с хляб и сол – достойно,
не страдам без изискани блюда.
Но знам, че нямам никъде пробойна
и мъкна с чест раздрания си флаг.
Едва ли има смисъл да пожаля,
или да вия – като бито куче.
Макар животът да върви към залез –
аз още чакам да се случи.
Да дойде есен, с пролет да зачене,
да легна в скутите на листопада.
Това, което отлетя от мене,
да лумне в минзухарената клада.
И пътят, който някога подминах,
да се източи – тъничък в мъглата.
Постой при мен, преди да си отидеш –
да подържиш ръката ми за кратко.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентина Йотова Всички права запазени
