ПО ЗАЛЕЗ СЕНКИТЕ СА МНОГО ДЪЛГИ

И да мълча, и да крещя – все тая.

Да чуе мене кой е пожелал?

Щом мракът слезе в скромната ми стая,

перото ми изпълва се с печал.

Вечерям с хляб и сол – достойно,

не страдам без изискани блюда.

Но знам, че нямам никъде пробойна

и мъкна с чест раздрания си флаг.

Едва ли има смисъл да пожаля,

или да вия – като бито куче.

Макар животът да върви към залез –

аз още чакам да се случи.

Да дойде есен, с пролет да зачене,

да легна в скутите на листопада.

Това, което отлетя от мене,

да лумне в минзухарената клада.

И пътят, който някога подминах,

да се източи – тъничък в мъглата.

Постой при мен, преди да си отидеш –

да подържиш ръката ми за кратко.