Под зелената шапка на Времето
Под зелената шапка на Времето
Под зелената шапка на Времето балансирам на пръсти
и протягам високо ръцете си, до небето да стигнат.
Да отхвърля от себе си бремето, извисило си ръста
над неслучени мигове, гледащи през решетки от мигли.
Бавно крача, безпътно жонглираща, несъзнато живяла,
покрай камъни хвърлени в ниското – изоставени цели.
А душата ми – бялата, пита ме, семената посяла,
как във времето вече отминало, цвят да никне без вчера.
Ала вчера и утре запридат се с бяла нишка във цялост
и ме връщат незрима на пътя ми, в който болката спира.
Под зелената шапка на Времето да се върна във тяло,
осъзнало, че цялото обич е и без нея умира.
Цвета Иванова
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Цвета Иванова Всички права запазени
