Подковаване на тишината
Сънувах го.
И тази нощ
прозорците снишиха под стрехите
дрипави и боязливи сенки.
Кънтяха хълмовете свити.
И оня смях
изсъска непонятно.
След тежките му буреносни стъпки
набоде кълнове страхът.
А той прошепна дрезгаво:
– Върба,
кога бездомните ти клони
изпредоха на дъх водата?
Над стихналия езерен овал
очите си кога изплака?
Ти всяка сутрин се прекръстваш,
преди да пръхне ранобудно
врабецът с рошава премяна.
Защо ли ме очакваш
– след прежаднялото за обич лято,
в изронените кестени през есента
и всяка пролет над нивята
за мен разстилаш тишина?
Спаси душата си – обруленият лист,
отпуснат доверчиво в мойте длани,
защото – полудял – дъхът ми пепелѝ
и следва стъпките ти непрестанно...
... Сънуват ли дърветата понякога,
че могат да танцуват като жерави,
копнеят ли да полетят след развигора?
Върба,
ненужно е сърцето на щуреца,
щом цялото поле е храм
и в римите зелени
на мъртвата му песен
женихът със лице на вятър
твоя шепот разпилява.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентина Йотова Всички права запазени
