Подковаване на тишината
Сънувах го.
И тази нощ
прозорците снишиха под стрехите
дрипави и боязливи сенки.
Кънтяха хълмовете свити.
И оня смях
изсъска непонятно.
След тежките му буреносни стъпки
набоде кълнове страхът.
А той прошепна дрезгаво:
– Върба,
кога бездомните ти клони
изпредоха на дъх водата?
Над стихналия езерен овал
очите си кога изплака?
Ти всяка сутрин се прекръстваш,
преди да пръхне ранобудно
врабецът с рошава премяна.
Защо ли ме очакваш
– след прежаднялото за обич лято,
в изронените кестени през есента
и всяка пролет над нивята
за мен разстилаш тишина?
Спаси душата си – обруленият лист,
отпуснат доверчиво в мойте длани,
защото – полудял – дъхът ми пепелѝ
и следва стъпките ти непрестанно...
... Сънуват ли дърветата понякога,
че могат да танцуват като жерави,
копнеят ли да полетят след развигора?
Върба,
ненужно е сърцето на щуреца,
щом цялото поле е храм
и в римите зелени
на мъртвата му песен
женихът със лице на вятър
твоя шепот разпилява.
© Валентина Йотова All rights reserved.
