Искам да познавам света като дланта си,
със щурците вечер да пея,
като платна на кораб да разгърна мисълта си,
с кобалта на небето душата си да слея
и във погледа си тъмен слънцето да пусна,
а косите разпилени да дам
на вятър палуващ. Да откъсна
един миг от времето... и да знам -

да знам, че за последно истински живея -
да скътам пролетта във шепи.
Не с глас, със сърцето искам да се смея,
и треви да газя с стъпки леки,
а гърди да пълня с въздух сладострастен -
кому му пука как ще бъде утре?!
Господи, не искам, отказвам да порасна -
на възраст - да, но никога отвътре!

И макар да има неща незаменими -
все пак добре съм досега живяла -
не искам да загубя наивните си рими.
Макар че, казват, пишела съм за щяло и нещяло.
Не знам ли най-добре какво всъщност казват -
и те поплакват тайно вечер
и на сутринта - преди звездите да загаснат.
И тихичко въздъхват, че нямат време вече.