Погледни ме, зографе
Този прашен коптор ли е твоята църква, зографе?
Поболяваш се в нея, стените се лющят и кихат.
Уморен еретик, от години пламтящ в auto da fe,
слез за малко от кладата. В моите длани е тихо.
Побелял си от взиране в тъмния край на небето,
все не стигаш до тайните, месиш боите ревниво
и, от тъмно до тъмно, затворен в руините креташ,
а към моята земна любов неусетно изстиваш.
Виж! На прага те чакам, зографе, живот да зачена,
обещавам ти всичко, но всичко е нищо без тебе.
От безплътния купол на своята крепост нетленна,
до земята ела, да заситиш глада си със хлебец.
Цял живот да рисуваш, пак няма да стигнеш до края,
тази църква расте необятно, но още е мрачна.
Погледни ме, зографе, че храм да изпиша не зная,
ала слънцето влиза след мене, щом прага прекрача.
Цвета Иванова
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Цвета Иванова Всички права запазени
