Този прашен коптор ли е твоята църква, зографе?
Поболяваш се в нея, стените се лющят и кихат.
Уморен еретик, от години пламтящ в auto da fe,
слез за малко от кладата. В моите длани е тихо.
Побелял си от взиране в тъмния край на небето,
все не стигаш до тайните, месиш боите ревниво
и, от тъмно до тъмно, затворен в руините креташ,
а към моята земна любов неусетно изстиваш.
Виж! На прага те чакам, зографе, живот да зачена,
обещавам ти всичко, но всичко е нищо без тебе.
От безплътния купол на своята крепост нетленна,
до земята ела, да заситиш глада си със хлебец. ...