Помниш ли годините, прекарани в мечти,
лутането и зигзагите ни вечни,
всичките копнения на нашите души
романтични по химерите далечни?
И как кат слепци протягахме ръце
Ние, в дирене на щастието вечно ,
и с невинността кристално чиста на дете
сляпо вярвахме във всичко безрезервно?
Как с безумие препускахме в просторите,
вдъхновени от идеи и от илюзии
в надпревара луда като бедуините
по пустините към извори миражни?
Но животът твърде скоро ни опримчи
със хомота на заблуди безконечни
и когато най-подире се опомнихме -
бяхме на съдбата пленниците вечни.
И видяхме се нещастни и прокудени
надалеч от роден край и от родина.
Като клетници немили и изгубени
скитахме се ний бездомни по чужбина.
Клисав беше хлябът чужд и не услаждаше
и тъгувахме по скъпата родина.
В здрачни сънища милата изплуваше
пред очите ни прекрасна и красива.
Днеска пробудени не искаме да вярваме
на заблудите и в празните надежди.
Веч отново българския дух почитаме
и заветите свещени на дедите.
© Христо Оджаков Всички права запазени