Помня – беше валяло, блестеше дъга
Помня – беше валяло, блестеше дъга,
и градът ни бе светъл, различен,
ти, приятелю, рече: — "Да минем сега!
Ти момче ще си, аз пък – момиче."
И търкаляше синци заразен смеха
ни задружен край градската вада.
Светлосивият гълъб изгука: — "Еха,
вам гърненце със злато се пада."
Под дъгата преминахме. Пъстра бе тя,
ти – момче, аз – момиче. Заблуди.
И до днес все се питам: — Къде отлетя,
детска обич? И кой те прокуди?
Знам, че нощем понякога тиха тъга,
се прокрадва в съня ти и зная –
търсиш мене накрая на пъстра дъга,
в онзи град – от смеха ни омаян.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
