Понякога Безкрая се напива със тъга
Навил крачолите си като вчерашен клошар -
настървено ревматизма си припичаше Безкрая...
Рисуваше осморки със зимните си ходила
и тананикаше - фалшиво и досадно...
Пришиваше немигналата кръпка на деня
и жадно се заглеждаше по отминаващи надежди.
А те - унесени във огледалото на абсолютната си красота -
като комети
в изяществото дълго се заглеждаха...
И понеже - бъдеще му обещаваха онези,
топлите жени,
които така и не потърси в безлунните си нощи...
А другите -
в съня му се разхождаха божествено сами,
покрили се с омарата на лятната си невъзможност...
Безкрая... мислеше да се захване със роман
и както предполагате - естествено - любовен...
Да приюти във страниците му една бленувана
жена,
в която всяка истинска -
ще види част от своя образ...
Но... от утре...
Днес прищипаният нерв на корабното му въже
все още
плетеше клюки с котвите изгубени на самотата,
а каравелите безпътни на вчерашния необятен ден
изпълваха със тиха радост и... покой
душата му...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Красимир Чернев Всички права запазени
