Понякога Безкрая се напива със тъга
Навил крачолите си като вчерашен клошар -
настървено ревматизма си припичаше Безкрая...
Рисуваше осморки със зимните си ходила
и тананикаше - фалшиво и досадно...
Пришиваше немигналата кръпка на деня
и жадно се заглеждаше по отминаващи надежди.
А те - унесени във огледалото на абсолютната си красота -
като комети
в изяществото дълго се заглеждаха...
И понеже - бъдеще му обещаваха онези,
топлите жени,
които така и не потърси в безлунните си нощи...
А другите -
в съня му се разхождаха божествено сами,
покрили се с омарата на лятната си невъзможност...
Безкрая... мислеше да се захване със роман
и както предполагате - естествено - любовен...
Да приюти във страниците му една бленувана
жена,
в която всяка истинска -
ще види част от своя образ...
Но... от утре...
Днес прищипаният нерв на корабното му въже
все още
плетеше клюки с котвите изгубени на самотата,
а каравелите безпътни на вчерашния необятен ден
изпълваха със тиха радост и... покой
душата му...
© Красимир Чернев All rights reserved.
