Последен опус
Все чакат нощите като моми
да дойде принцът с часове от улова
и прашно-всеотдаен да събуди
тъгата черна с утринния пурпур.
След туй по тъмно дамата с съседа
ме вдигат като фенове на Бах –
Токата в ре минор и фуга в „седем”
е малко „хард” преди кафето с кроасан.
Звъни денят – аларми, шпори
(не са ли рицарите още в час?).
Мълчим. Горчим с кафето, вместо нас
дежурният редактор все бърбори,
че динозаврите на рок-енд-рол-а
висят на жиците от сто лета!
Усмихнато ни уверяват, че всичко е
„ол райт”... мирише чак на лак за щастие...
Токатата е пианисимо към края...
Трионите на бяса във душата
изхвърлят старата виола
и двете се разплакваме мажорно –
без жица щастие, без ре минор!
Партньори с Маркес в реалити шоу –
„ Като две капки вода”...!
Пуснете Бах – отивам в опус „магнум”
на сигурните „сто години самота”...
© Златина Георгиева Всички права запазени