Последната спирка на вятъра
ПОСЛЕДНАТА СПИРКА НА ВЯТЪРА
Над житената тиха бездна
увисна като плод луната
и своята шевица звездна
обточи юли край нивята.
Ухае на липа и риган,
на мащерка и лудо биле,
щурчета щъкат из тревите,
със сладък аромат препили.
Кълби се мракът на талази,
поглъща празните колиби,
из неизбродните оврази
кръстосват луди самодиви.
И няма светлинка – да грейне,
и никой нощем не шушука –
камбаната е претопена,
продран е от ръжда улукът.
Печат ли черен е ударен,
на тоя край – от Бог забравен?
Заяжда прочката, след прага
безкрайна тишина ме дави.
Земице мила, накъде ли
отпрати рожбите си в здрача?
И ще се върнат ли – поели
обратен път – да те оплачат!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентина Йотова Всички права запазени
